Saturday, 10 October 2009

Нямай друг Бог освен мене!


Съжалявам, от днес на себе си ще бъда само велможа.

със скърцащи кости, свалям на съня безпаметен мъртвата кожа,

Презирам удобната ниша, отреждаща място в безчувствено замръзнало-сивата житейска ложа.

Свободен полагам глава на дръвника

Напуснах леглото на болника.

Небе, бутилки от бира и звук на струна,

Море, марихуана и ром (сред безкрая нейде търси основите на моя дом)

пореща вълните дървена шхуна.

Покой,отдих, кратка почивка?


Остров окъпан в роса, единствено моя лагуна.

Коси златни, игрива усмивка.

Преди да отплавам ще вкуся твоите устни,

ще потъна в очи отразяващи морската бездна.


Хоризонт и дъга,

Года, по-ярка от вселената звездна

Слънце,заключило портрет на момиче с изящна снага.

Tuesday, 21 July 2009

За СвободАмстердаМуването

Свобода. Свобода. Свобода. Повтарям думата до припадък и изпадам във все по-дълбоко опиянение. Наум, на глас, на хартия. Дори си позволявам да я отпечатам три последователни пъти на тази дяволска машина компюютъра ми, която продължава, сякаш да възпира мисълта ми, вместо да служи като проводник. Предпочитам да пиша на лист и с хималка, но пък защо да не се вслушам в ревностния призив на хилядите знайни и незнайни природозащитници по света и у нас и да спяся едно дърво...? Та, свобода! Колкото и пъти и под каквато и форма да възпроизвеждам тези три магически срички няма да се отегча. Обожавам начина, по който отекват в съзнанието ми и сакралната стойност, с която са смислово натоварени. Пък и казват, че повторението било майка на знанието. Всъщност, много е наивно да се надявам, че някога ще разбера напълно тази свобода. Ако ще и да я повтарям повече пъти от броя на хората, носещи името Мохамед. Или Абдула. Тя е като демокрацията и световната икономическа криза за българина. С едничката разлика, че в нея откриваме позитивизъм и често си мислим, че я притежаваме, а ако ли не, фанатично се стремим към да я докоснем. Нищо, че опитите ни са обречени. Подобно на Вавилонската кула, която при все трескавия си строеж, така и не достигнала небето, така и свободата е химера. Магнетична и прималива, но винаги някъде в необозримата далечина. Фата моргана. Вода за умиращия в пустинята. Идеал за поробения. Красива мечта и глътка въздух за задушения от бетон и дим постиндустриален и космополитен градски човек . Хм, може би пък съм прекалено песимистичен. Утопия е само свободата в чистата й форма. Вероятно поради простата причина, че си нямам и идея каква е чистата й форма. И как да е друго яче, при все че все още съм твърде ненаясно с моята същина, пък камо ли на нещо друго и така комплексно.

Сега втори опит за обяснение. Свободата е като алкохола и наркотиците. Често отчаяно се нуждаем от нея, но пък и невинаги знаем как да я използваме правилно. Вдъхновява те, дарява ти нова надежда, кара те да погледнеш с други очи около себе си, но веднъж прекалиш ли, главозамайващото ти спускане по пързалката към дъното е гарантирано и времето за отрезвяване е недостатъчно. Може би свободата е като Амстердам. Или пък той е като нея? За да се обоснова, трябва да тръгна от малко по-далеч. Всичко в природата е балансирано с математическа прецизност. Всеки неин продукт има поларистична натура. Чиста форма на антагонизм. От бяло, през всички цветове, та до черно. Това в пълна степен важи за човека, като най-висшето й ( с голяма въпросителна) творение. И ние, като създатели на теорията за свободата я обременяваме съвсем естествено с нашия товар – двуострата природа. И дори и вдъхваме физически, материален живот. С течение на много години се ражда Амстердам. Столица, бастион, крепост на свободата и либерализма. Мисля си, че той е миниатюрно олицетворение на света, който обитаваме, на самите нас. Там се влюбих отново, събудих се за живот и се отърсих от сивата, лепкава паяжина на рутинното съществуване и монотонното ежедневие. Влюбих се от пръв поглед. В заваладяващата архитектура с кротко подредените къщи, залепени една за друга, перчещи се с коя от коя по-красив покрив. Шапки, подобни на перуки от Ренесансова Европа. Влюбих се в усмихнатите хора сновящи от изгрев до залез с колелета по непознаващите възишение улици. В Цветния пазар. В хилядите сгушени арт магазинчета и ателиета. В заведенията, чиято атмосфера предразполага към съзерцание и изкуство. В кофи шоповете. В дъха на Северно море. В артистичния пулс и свободолюбив дух на Амстердам.

Но красотата трудно може да бъде оценена, ако в нея не се оглежда нейният антипод. Там, някъде на Запад, под морското ниво, спокойно съжителстват Богове и Демони. Остров на свободата, сътворен по волята човешка. И повярвайте ми, там тази свобода може да бъде чума. Тя моделира човека. Превръщаш се в пластелин в могъщите й ръце. Може да те накара да обичаш и да мразиш. Да твориш и рушиш. Освен приказното си лице, в своя дом Свободата разкрива и другата си същност. Крещяща гротескност, пошлост и разврат. Обетована земя и Содом и Гомора накуп. Там са Червените фенери. Жени, обладани от дявола продават телата си за шепа пари и изкусяват тълпа от изроди или просто забавляват любопитни очи. Щом открехнат вратичките на малките си килии, неочакано те лъхва мирис на свежест. Той, обаче е само на повърхността. Под него, загнил въздух и аромат на пошлост, огорчение и обреченост. Червените фенери са като усмивките на Западния човек. Приветливи и усложливи, прикриващи двуличие и заинтересованост към нищо друго освен собствено материално благоденствие. Празнина. Обикаляш дома на проститутките и те побиват тръпки. Осъзнаваш, че си в море от интерконтинентална измет. Място на чести обири, интензивен трафик на наркотици. Грозни, изкривени, покварени лица, сякаш излезли от библейска притча за падението на човешката душа.

И въпреки всичко все още съм влюбен. Знам и че тази любов е истинска и няма да ме напусне. Там ще откривая себе си. Животинския повик, разтърсван от смущение и ледени тръпки при вида на женска плът, обещаваща щедрост и наслада. Десетките кофи шопове, в които потъвам в дим, навяващ спомени и откриващ свят на уединение и мистицизъм. Ръце каращи ме да залитна и да се спусна по пътя на бонбони, прахчета, игли и халюциногени. Усмихнати и спокойни хора, посрещащи деня с желание да окрият нов начин да изразят себе си. Свят на ароматни цветя и артисцизъм. Място, където усещаш, че сърцето ти бие истински. Красив и потънал в мъгла, подобно на джунглите на Африка или Южна Америка, Амстердам ме спечели завинаги. Библейски град на свободния избор. Сам решавам дали ще застана вдясно или вляво. Един ден ще приема предизвикателството му и ще го посетя за по-дълго. Ще видя какво отражение ще даде Свободата върху мен и ще извървя дългия път към себеопознаването.

Амстердам. Амстердам. Амстердам. Можеш ли да останеш безразличен?

Friday, 16 January 2009

Pursuit of Happiness


Какво кара човек да седне и да пише? Да погуби часове от съзнателния си живот в
отразяване на нещо, което дълбоко го е засегнало. Направило му е впечатление и той го
пречупва през призмата на вътрешното си възприяетие, често поразително неразбираема дори за самия него и после го прави достояние на другите. Те пък от своя страна започват да го тълкуват, да мъдруват над него, да убеждават останалите други, че много добре знаят какво иска да каже автора и така в един прекрасен и неизбежен момент всички намразват
литературата с изклчючение на срамежливото момиче от първия чин взряно в своя често
лишен от артисцизъм гуру, който разпалено и обаятелно приспива аудиторията с
неразбираемите си, обагрени в чуждици речи. Това разбира се се отнася до вече утвърдилите се, погалени от историята или от политическата обстановка автори. Именно те са залегнали дълбоко във вездесъщото и взеразбиращо елитарно, нетрансцедентно и непреходно литературно общество. Убеден съм, че те (писателите имам предвид) самите, ако знаят на какво са подложени творбите им остро ще се възпротивят. Все пак литературата е изкуство, а изкуството то просто се чувства и по презумция е свързано с нещо положително. Следователно в българските училища имаме изкривена представа за
изкуство. Ние не го харесваме, ние дори понякога го отричаме и заклеймяваме като
несъстоятелно (учители) или като „ебах'ти тъпнята,братле!“

Всъщност много се отплеснах. Нямам идея да критикувам българската система на
обучение, все пак тя самата достатъчно се е компроментирала и поразителен е фактът, че
всеки втори пред когото се отвори възможност доброволно заминава на „ангария“.
Но нека се върна отново на абстрактния въпрос „Защо човек сяда да пише?“ . Един мой
приятел наскоро го определи като „краста“. В такъв случай отпътувйаки на запад, мисля че
само сблъсъкът ми с местните привички и разбира се чистият въздух и подреден живот ме
излекуваха от крастата. Все пак хората на Запад не боледуват от подобни неща. Това да си
крастав е отвратително и е демоде. По се котират СПИН или синдрома на интелектуална
недостатъчност.

За мое най-голямо учудване днес отново ще си легна с интензивен сърбеж.Това ме
притеснява, та аз си мислех,че вече съм англичанин. Те са много готини, пичове са и имат пари, и затова и аз искам да съм като тях , и въобще да не ме сърби за нищо друго. Ако не си разбрал досега и не съм ти писал смс, да знаеш, че аз съм в Англия. А ти къде си?Колкото и да не ми се иска,сигурно и аз съм се държал по подобен начин преди да замина. Парадирал съм, изпитвал съм дълбоката потребност да засегна другия и да го гледам как ми се пули насреща и ми пожелава късмет. Всъщност и двамата знаем, че той се чуди с какво точно го превъзхожда пауна пред него, а пък самия паун е много доволен, че го ненавиждат.

Днес си давам по-реална сметка с какво съм бил повече от него. Много е просто-с
безграничната си и сляпа тъпота, която по прищявка на съдбата и с епохално усилие от моя
страна може да има и положителен ефект.(in some way)

Застанал със сигурност в по-добрата за коментар, размисли и страсти дистанционна
позиция, най-искрено и прямо заявявам, че България може да бъде рай. Както винаги обаче се сблъскваме с малък проблем от практическо естество, защото както може, така и не може или по-точно казано-не е. С други думи-потенциалът не е гаранция за успех, а чисто и просто необходимата предпоставка.

Сега обаче много ми се ще да ти напълня главата с вътрешните ми усещания.Сигурно ще ти е скучно,но пък надали е по-привлекателно да продължавам да се правя на умен и да градя някакви съпоставки между Балканите и Западна Европа. Та, смачкан съм. Чел ли си Малкият Принц? Ако не си горещо те съветвам да зарежеш тази боза и да го прочетеш. Чувствам се като старите хора с малките им планети, които Малкият Принц обикаля. Много съм я закъсал демек. Изтощен и безидеен съм. Вероятно сам съм задрямал в самия себе си, защото е зима. Май обаче зимата ще да е тригодишна...минимум. Три години зима предвещавали Рагнарьок според дивите и свободлюбиви племена от отдавна изчезналия езически север. Искам да избягам от подобна участ. Отчаяно се нуждая да открия дълбоко в себе си под тонове прах и житейска мръсотия Стъкленицата на Галадриел. Искам светлина в сивия си английски ден. Знаеш ли колко сив е само? Призрачен с дъх на Чума и разлагащи се тела, мастилено тежък, обагрен в кръв и експлоатация в името на прогреса и носещ догмата на Индустриална Революция, Колонозация или пък просто...безцветен...сив в чиста божествена форма под наметалото на безличие.Безцветен свят при все цялата си обагреност в хиляди шарки от хиляди различни култури. Странно е и поддискащо. Аз пък се слях с тази тълпа. Борис от България придава колорит на лишено от индивидуализум общество и е принуден къде волно, къде не да влезе в стадото, да бъде поен,обгрижван,хранен и да не мисли,а само да изпълнява.Не ми ли вярваш?

Или си в по-тежка форма на развитие и от мен или си много предпазлив и не се осланяш
лесно на депресант с obsure reputation.На Запад хората живеят подреден живот, карат хубави коли, имат идилични семейства, ходят редовно на екскурзии по разни екзотични и диви места като България,Македония или Гърция. Прекрасно,нали? С малката уговорка, че това го притежават всички по презумция. Задоволени са до най-дребното нещо като филтър на прозорците, ако е студено да проветряваш така, обелени картофи в плик и всичко друго, което можеш да се седиш от битово естество. Правителството се грижи за тях, те подържат система на управление, а тя пък спомага правителството. Просто, безотказно и ефектвно. Чат-пат събуждаме някакво недоволство и обяваме време за реформа. Накрая отново всички са щастливи. Каква ли е цената? Просто трябва да не мислиш. Живеем в епоха на Демокрация като висш идеал, тя пък е базирана на волята на мнозинството от народа в дадена държава, то е неконтролируемо и често безконечно тъпо, следователно тъй като искаме да избегнем анархия, но пък и не искаме да завършим като диктатор, обезглавени публично с цялото ни семейство или под домашен арест, значи имаме нужда от device, от implement, който да осмирява електората. Пределно ясно е, че това, което ни трябва е така наречения The Unthinking majority. Малцинството не ни интересува, него трябва да го смачкаме, при него принципите на демокрацията не важат. Примери бол-кюрди в Турция, българи в Босилеград, българи в Гърция, баски в Испания. Никой не се вълнува от
малцинствата, те са чисто и просто имигранти (а понякога коренно население?!) в чужда и
често негостоприемна страна. Та, така и аз съм малцинство тука. Англия не е толкова
консервативна да ви кажа честно. Тя приема малцинствата, не е дива като други страни, та да ги мачка, ами просто с усмивка и толерантност ги превръща в част от системата си. Купува мозъци от developing countries, при това по един много легален начин и ги трансформира в това, което и трябва. Кръгозора им се стеснява, те специализират и стават просто работници в една глобална фабрика. Плащат им, за да получат двуседмичната си доза щастие на почивка, в която наливат парите, които са заработили в туристически агенции, които са с щабкавртира именно там ,в страната където са припечелени. Колко природосъобразен кръговрат. Парите са като водата, постоянно си менят агрегатното състояние, но накрая винаги текат в едни и същи потоци. Но пък кой от тези еднакви работници в сивата фабрика, потънала в сивата страна, скипрени в своите еднакви сиви униформи се интересува от подобни неща? Кой от тях се вълнува? Та, те са толкова заети, че нямат време да се замислят. Безумно вярват, че вършат изключително смислени дела, че мнението им се цени и че трябва да преглътнат няколко месеца чисто формално „заробване“ във фабриката в името на онези свещени две седмици щастие и Back to the nature, а и разбира се заради усмивките на прекрасните им съпруги, които се радват на пръстена, който е притежание на още сто други, а и на децата, които ще носят най-нов модел Adidas и ще играят Wee... Всички бачкатори в колосалната световна фабрика, всички пчели доброволно затварящи се в питените клетки, те знаят много добре какво е щастие и цял живот го имат. Но щастие просто така ли се има?Без да го преследваш,без да го чувстваш истински? Щастието не е ли персонална категория? Не трябва ли всеки да го разбере сам за себе си? Ако е така тази юнификация и придаване на определно фиксирано лице на абстрактно понятие като щастие какво е? Пародия е. Цирк. Фестивал на хора с еднакви усмихнати маски. Добре дошли в света на световен капитализъм, демокрация и уеднаквяване. С други думи казано-антиутпия.Оруел чел ли си?Земятин?

Това е съвсем накратко. Страх ме е, че си купих вече сивата униформа и не мога да я
върна. Полудявам, затварям се в себе си, липсва онзи нерганизиран, първичен и хаотичен свят с балкански отенък. И знаеш ли, май не трябва да се оплаквам. Аз поне съм го виждал, а какво остава за тези след мен? Те ще се родят и ще израснат в идеалния свят на роботизирана безличност. Машини да владеят света... Колко мъдро, но и колко наивно. Хората не изобретиха толкова умни машини, направиха по-трудното-обрекоха се самите те да играят тяхната роля в една безкрайна пиеса.

Един ден ще се върна в България!

P.s. Е,и?Вече съм белязан. Вече трудно ще намеря мястото си обратно. Затова и българите в
чужбина не се връщат. Не защото не искат, а защото не могат. Всъщност какво значение
има. Вятър вее от запад и носи с безумна скорост сивите облаци на ултимативно и
императивно щастие. Трябва да се успокоя. Много скоро и аз ще съм щастлив.

P.p.s. Какво ще кара човек да пише тогава?

Wednesday, 29 October 2008

Лунен прах
посипва телата от страст озарени
жадни да вкусят отново плода на
Първия грях.
Кът небесен на съкровени мечти
и устни нашепват с жар красиви слова,
осветени мъгливо от свещ догоряла почти,
дорде ръцете се вплитат в налудна игра...
...Екстаз...!
Стая притихнала в рай споделен,
с мирис тръпчив,с кристални капчици пот,
леко солен,
а будилник трака сърдито
подкрепян от изгрев
хищен,червен,
мрачен предвестник на сивия ден.
Потъвам в забрава...Щурам се.
Не,изнемощял съм.
Всъщност,лутам се
из вековна,мъглива и мрачна дъбрава,
гора от изсъхнали призрачни клони,
дървета с нашепнати думи,
листа падащи,гнили
наместо корони.
И войни без блясък в очите
със зейнали рани и липсващи брони.
Усмивки-безброй,лицемерни,
помисли смазващо черни
и...влюбени...отдавна щастливи,
днес оглозгани,мъжделиви и сиви
със сърца бавно пеещи песен гробовна,
разкусани не от стрели митологични,
а кървящи,побити на колове и харпуни.
А аз търся себе си
и човеци,и смисъл?!
Не съм нищо,не съм никой,
ъмирам,изгнивам в прахта
на тази божествена суета мнима.
Уж бях факла и пламтях
и щях и Бога,и света да разпаля,
издигнат от нищетата,
знаме на Свободата!
Прокажени пръсти,разложени клони,
протяжната песен на птица граблива
погубващо жива.
С гърди придържам вековни колони
и с всяко дихание глухо
потъвам все по-дълбоко в пустинното
отчаяние безрадостно,сухо.
Очите горят със догарящий блясък
взрени напразно в часовник от пясък.
Чакам сам,осъден сред костеливите сенки
с хриптящия дъх на стаено безумие.
Времето неподвластно,непокорно,неподкупно,
еуфорично щастливо и така необходимо
отмерва с луд,яростен,мъртъв крясък
на живота ми последния плах,немощен тласък
Нощта обгръща дневния светлик,
смъртта потапя в тъмнина живота,
който трае само миг.
Потоп,въртележка,вихрушка,
затворен кръг
и търсиш,и ровиш,и дълбаеш,
а надежда няма,
и тя умря на прага на Нощта подпряна.
А времето не връща необратимия си ход,
ти си така мад,а вече искаш смяна,
уморен си,лицето ти от болка е изпито,
сърцето някъде дълбоко
почти не бие свито-свито...
Вятърът брули листата на клоните есенно-сиви,
гарван грачи и глозга очите на черепи гнили.
А ние стоим всред ужаса и самотата,
слепи,невиждащи,глухи
и сливаме отново дъха и телата.
Слънцата падат устремно
с съсък в бездната черна,
а зрението ни падащи звезди мерна.
Любовта не прощава,
тя над тленността те извисява,
но основите на разложението ти полага!
И все пак обичай,
защото тялото в жарта изтлява,
а духът волен и влюбен и смъртта побеждава!
Осъден,
прокуден,
обесен.
На фона нощен,звезден,тъмен,небесен
на бяло бесило провесен.
Загинал,от себе си победен,
паднал в двубой със сянка словесен.
Светът изглеждал му грозен,
за духът му волен бил тесен.

***

Неусетно прокрадна се есен.
С нея даже и демонът
обсебил го (ме?) бесен
ще пребъде...превърнат във плесен.

Самотен вълк надава вой протяжен,студен
купчища от пепел и свят прокажен,изгорен.
Очи впити в невидима сянка
на гиганта рухнал в пръстта победен.
По дяволите ще настъпи ли някога ден?
Сенки налудни беснеят в очите,
на безброй слънца черни
отразяват лъчите,
мъглата носи песен
слокобна,зловеща,злословна,
но тъй жива,реална,
подобно Смъртта безприкословна.
Лежа в с дъх на разруха
под светлина лунно-сребриста,луда,
сякаш разложен труп
задрямал блажено в посуда
сред листопад и шума суха.
И нищо,че отдавна прах съм
от отминала епоха вик,
сякаш празен съм,но пак наивен,
като че ли от надежда озарен
и виждам в залеза
мътен,кървав,червен,
изгрева златисто-румен,
от спомен давен осенен
Любов...Светица клета
или вещица проклета?
С усмивка чаровна
в мъждиво-светли усои
с контури неясни,размити покои
с гръдта си млада примамва.
После с ръка костелива
прогнила,проядена,старческа,сива
към изхода мрачен
отчетливо сочи
и с поглед циничен,
докрай безразличен
оставя ме сам
отново в тъмата вторачен
да търся нови мъгливи фенери,
да диря други подобни пустинни химери

Tuesday, 28 October 2008

Прашасали книги със догми житейски
тълкувани мъдро от пророци библейски.
Встрани от панаира на сенки
Соломон с усмивка мъртвешка,бледа,
вторачен гроба си гледа.
До него птица уродлива,безкрила
гнездо в черно мъртвило е свила.
"Тъй тленен съм и пътник на тази земя съм"
-мъдрецът рече
и с безумен блясък в очите смъртни одежди навлече.
"На земята алчна и хищна обещавам
тяло си гнило бръшлян повило,
а на Човека,с корона от тръни,завещавам
Свещената мъдрост,
кочто се къпе във водите кристални
на чистата Лудост!"

***

И днес Земята върти се,
а хор фанатици безумни и клети
повтарят със плам тълкувания вехти,
склонили глави,унили,злочести