Pursuit of Happiness
Какво кара човек да седне и да пише? Да погуби часове от съзнателния си живот в
отразяване на нещо, което дълбоко го е засегнало. Направило му е впечатление и той го
пречупва през призмата на вътрешното си възприяетие, често поразително неразбираема дори за самия него и после го прави достояние на другите. Те пък от своя страна започват да го тълкуват, да мъдруват над него, да убеждават останалите други, че много добре знаят какво иска да каже автора и така в един прекрасен и неизбежен момент всички намразват
литературата с изклчючение на срамежливото момиче от първия чин взряно в своя често
лишен от артисцизъм гуру, който разпалено и обаятелно приспива аудиторията с
неразбираемите си, обагрени в чуждици речи. Това разбира се се отнася до вече утвърдилите се, погалени от историята или от политическата обстановка автори. Именно те са залегнали дълбоко във вездесъщото и взеразбиращо елитарно, нетрансцедентно и непреходно литературно общество. Убеден съм, че те (писателите имам предвид) самите, ако знаят на какво са подложени творбите им остро ще се възпротивят. Все пак литературата е изкуство, а изкуството то просто се чувства и по презумция е свързано с нещо положително. Следователно в българските училища имаме изкривена представа за
изкуство. Ние не го харесваме, ние дори понякога го отричаме и заклеймяваме като
несъстоятелно (учители) или като „ебах'ти тъпнята,братле!“
Всъщност много се отплеснах. Нямам идея да критикувам българската система на
обучение, все пак тя самата достатъчно се е компроментирала и поразителен е фактът, че
всеки втори пред когото се отвори възможност доброволно заминава на „ангария“.
Но нека се върна отново на абстрактния въпрос „Защо човек сяда да пише?“ . Един мой
приятел наскоро го определи като „краста“. В такъв случай отпътувйаки на запад, мисля че
само сблъсъкът ми с местните привички и разбира се чистият въздух и подреден живот ме
излекуваха от крастата. Все пак хората на Запад не боледуват от подобни неща. Това да си
крастав е отвратително и е демоде. По се котират СПИН или синдрома на интелектуална
недостатъчност.
За мое най-голямо учудване днес отново ще си легна с интензивен сърбеж.Това ме
притеснява, та аз си мислех,че вече съм англичанин. Те са много готини, пичове са и имат пари, и затова и аз искам да съм като тях , и въобще да не ме сърби за нищо друго. Ако не си разбрал досега и не съм ти писал смс, да знаеш, че аз съм в Англия. А ти къде си?Колкото и да не ми се иска,сигурно и аз съм се държал по подобен начин преди да замина. Парадирал съм, изпитвал съм дълбоката потребност да засегна другия и да го гледам как ми се пули насреща и ми пожелава късмет. Всъщност и двамата знаем, че той се чуди с какво точно го превъзхожда пауна пред него, а пък самия паун е много доволен, че го ненавиждат.
Днес си давам по-реална сметка с какво съм бил повече от него. Много е просто-с
безграничната си и сляпа тъпота, която по прищявка на съдбата и с епохално усилие от моя
страна може да има и положителен ефект.(in some way)
Застанал със сигурност в по-добрата за коментар, размисли и страсти дистанционна
позиция, най-искрено и прямо заявявам, че България може да бъде рай. Както винаги обаче се сблъскваме с малък проблем от практическо естество, защото както може, така и не може или по-точно казано-не е. С други думи-потенциалът не е гаранция за успех, а чисто и просто необходимата предпоставка.
Сега обаче много ми се ще да ти напълня главата с вътрешните ми усещания.Сигурно ще ти е скучно,но пък надали е по-привлекателно да продължавам да се правя на умен и да градя някакви съпоставки между Балканите и Западна Европа. Та, смачкан съм. Чел ли си Малкият Принц? Ако не си горещо те съветвам да зарежеш тази боза и да го прочетеш. Чувствам се като старите хора с малките им планети, които Малкият Принц обикаля. Много съм я закъсал демек. Изтощен и безидеен съм. Вероятно сам съм задрямал в самия себе си, защото е зима. Май обаче зимата ще да е тригодишна...минимум. Три години зима предвещавали Рагнарьок според дивите и свободлюбиви племена от отдавна изчезналия езически север. Искам да избягам от подобна участ. Отчаяно се нуждая да открия дълбоко в себе си под тонове прах и житейска мръсотия Стъкленицата на Галадриел. Искам светлина в сивия си английски ден. Знаеш ли колко сив е само? Призрачен с дъх на Чума и разлагащи се тела, мастилено тежък, обагрен в кръв и експлоатация в името на прогреса и носещ догмата на Индустриална Революция, Колонозация или пък просто...безцветен...сив в чиста божествена форма под наметалото на безличие.Безцветен свят при все цялата си обагреност в хиляди шарки от хиляди различни култури. Странно е и поддискащо. Аз пък се слях с тази тълпа. Борис от България придава колорит на лишено от индивидуализум общество и е принуден къде волно, къде не да влезе в стадото, да бъде поен,обгрижван,хранен и да не мисли,а само да изпълнява.Не ми ли вярваш?
Или си в по-тежка форма на развитие и от мен или си много предпазлив и не се осланяш
лесно на депресант с obsure reputation.На Запад хората живеят подреден живот, карат хубави коли, имат идилични семейства, ходят редовно на екскурзии по разни екзотични и диви места като България,Македония или Гърция. Прекрасно,нали? С малката уговорка, че това го притежават всички по презумция. Задоволени са до най-дребното нещо като филтър на прозорците, ако е студено да проветряваш така, обелени картофи в плик и всичко друго, което можеш да се седиш от битово естество. Правителството се грижи за тях, те подържат система на управление, а тя пък спомага правителството. Просто, безотказно и ефектвно. Чат-пат събуждаме някакво недоволство и обяваме време за реформа. Накрая отново всички са щастливи. Каква ли е цената? Просто трябва да не мислиш. Живеем в епоха на Демокрация като висш идеал, тя пък е базирана на волята на мнозинството от народа в дадена държава, то е неконтролируемо и често безконечно тъпо, следователно тъй като искаме да избегнем анархия, но пък и не искаме да завършим като диктатор, обезглавени публично с цялото ни семейство или под домашен арест, значи имаме нужда от device, от implement, който да осмирява електората. Пределно ясно е, че това, което ни трябва е така наречения The Unthinking majority. Малцинството не ни интересува, него трябва да го смачкаме, при него принципите на демокрацията не важат. Примери бол-кюрди в Турция, българи в Босилеград, българи в Гърция, баски в Испания. Никой не се вълнува от
малцинствата, те са чисто и просто имигранти (а понякога коренно население?!) в чужда и
често негостоприемна страна. Та, така и аз съм малцинство тука. Англия не е толкова
консервативна да ви кажа честно. Тя приема малцинствата, не е дива като други страни, та да ги мачка, ами просто с усмивка и толерантност ги превръща в част от системата си. Купува мозъци от developing countries, при това по един много легален начин и ги трансформира в това, което и трябва. Кръгозора им се стеснява, те специализират и стават просто работници в една глобална фабрика. Плащат им, за да получат двуседмичната си доза щастие на почивка, в която наливат парите, които са заработили в туристически агенции, които са с щабкавртира именно там ,в страната където са припечелени. Колко природосъобразен кръговрат. Парите са като водата, постоянно си менят агрегатното състояние, но накрая винаги текат в едни и същи потоци. Но пък кой от тези еднакви работници в сивата фабрика, потънала в сивата страна, скипрени в своите еднакви сиви униформи се интересува от подобни неща? Кой от тях се вълнува? Та, те са толкова заети, че нямат време да се замислят. Безумно вярват, че вършат изключително смислени дела, че мнението им се цени и че трябва да преглътнат няколко месеца чисто формално „заробване“ във фабриката в името на онези свещени две седмици щастие и Back to the nature, а и разбира се заради усмивките на прекрасните им съпруги, които се радват на пръстена, който е притежание на още сто други, а и на децата, които ще носят най-нов модел Adidas и ще играят Wee... Всички бачкатори в колосалната световна фабрика, всички пчели доброволно затварящи се в питените клетки, те знаят много добре какво е щастие и цял живот го имат. Но щастие просто така ли се има?Без да го преследваш,без да го чувстваш истински? Щастието не е ли персонална категория? Не трябва ли всеки да го разбере сам за себе си? Ако е така тази юнификация и придаване на определно фиксирано лице на абстрактно понятие като щастие какво е? Пародия е. Цирк. Фестивал на хора с еднакви усмихнати маски. Добре дошли в света на световен капитализъм, демокрация и уеднаквяване. С други думи казано-антиутпия.Оруел чел ли си?Земятин?
Това е съвсем накратко. Страх ме е, че си купих вече сивата униформа и не мога да я
върна. Полудявам, затварям се в себе си, липсва онзи нерганизиран, първичен и хаотичен свят с балкански отенък. И знаеш ли, май не трябва да се оплаквам. Аз поне съм го виждал, а какво остава за тези след мен? Те ще се родят и ще израснат в идеалния свят на роботизирана безличност. Машини да владеят света... Колко мъдро, но и колко наивно. Хората не изобретиха толкова умни машини, направиха по-трудното-обрекоха се самите те да играят тяхната роля в една безкрайна пиеса.
Един ден ще се върна в България!
P.s. Е,и?Вече съм белязан. Вече трудно ще намеря мястото си обратно. Затова и българите в
чужбина не се връщат. Не защото не искат, а защото не могат. Всъщност какво значение
има. Вятър вее от запад и носи с безумна скорост сивите облаци на ултимативно и
императивно щастие. Трябва да се успокоя. Много скоро и аз ще съм щастлив.
P.p.s. Какво ще кара човек да пише тогава?
