четвъртък, 7 януари 2010 г.

Синтез


Бира и дим или мъртъв съм,
като капнало листо, цветен,
но изсъхнал съм.
През балончета от Хайнекен,
и езеро от водка, виждам.
Виждам във контури
и погледът избистрен е.
После – сутрин. Мъгливо е.
Пак в клетка затворен съм.
Не птица съм, но лети ми се.
Жалко. Круша прогнила съм.
И падам. Падам в себе си.


Ех, любов спаси ме,
преди да е късно
от блатото сиво измъкни ме!

Крепост


Листо от смокиня
със първия полъх
на зимата сива
се сгърчи и падна
самотно в пустиня.

Над жаркото слънце
над купища пясък
и пъплещи,съскащи твари,
отвъд хоризонта
понесе го птица

Там над жупел и пепел
без време и страх
светът е безкраен
затворен в искрица
човешка мечта.

събота, 26 декември 2009 г.

На ?


Навънка тихичко ръми,
а в парата на чаша чай
загръщам хиляди мечти.
Те всички имат нещо помежду си
и,знаеш ли, това си Ти

Приказка без край


Непреднамерено се събуждам. Поглеждам със слепнали очи и глуповат поглед часовника – 5:20 следобяд. Чудесна сутрин! Преди около час се е стъмнило. Дори не ми прави впечатление, че над прозореца на талази се стеле лепкава английска мъгла. В далечината като светулки проблясват прозорците на къщите по хълма. Гарван грачи за добро утро. В ненадминатия уют на поредния декемврийски ден и със солидно нежелание се изхлузвам от топката чаршафи, одеяла и възглавници. Нощна пеперуда! Осенен съм внезапно от приятната асоциация. Подобно на ларва, изпълзявам от пъшкула си. Насекомовидно грозен, деликатно подпухнал и безделнически глупав. Контра мисъл и гръм от ясно небе...преносно, разбира се, тука ясното небе е като страданията на африканските деца – същестуващо някъде, ама на далеч. Молец съм, но не и пеперуда. Прогризал съм облеклото на още един ден. Разочарован от внезапната метаморфоза, отварям капака на компютъра, за да послушам музика. Основопологащ естесвен наркотик. Лишен от нея не искам и да си помислям с какво щях да се друсам. Да пия ли кафе или да не пия? Шекспиров въпрос. Ако трябва да го формулирам по-коректно – имам ли физическата възможност да измина цели няколко метра и да се добера до кухнята? След секунда. Налага се да проверя фейсбук-а. Много интересно е там. Кошер. Кипи социализацията. Зона на целенасочено и общоприето клюкарстване. Я, десетки вече са изтеглили 10 си късмет за деня и са коментирали обстойно всеки един от тях. Опитвам се да анализирам безкрайната вървoлица от хахахаххахахах, последвана от консолидиращите клиничен хилеж символи :DDDDD. Как ми се ще да има dislike. Пуста политическа коректност. Натрапват ми я дори в отношенията със стотиците ми интернет приятели. Какво да се прави, толерантна е планетата Земя. Разсъждаващ върху многоликостта на политиката и безбройните й измерения във всяко, дори на пръв поглед непреднамерено, човешко действие, осъзнавам, че съм се домогнал до Обетованата земя. Главата ми ще се пръсне. Дали нямаше да е по-логично и смислено, ако двигателя на заобикалящите ме процеси се характеризираше с ноти? Мелодична огърлица, красиво украшение за всичко дишащо. Празни мисли на хвърчащ човек. Уловката е във втората част на изречението. Хората не летят. А пък мислите, те така или иначе при всяко едно положение са празни. Отварям шкафа си с надпис Room 3 в Ханаан. Картофи, круши, чай, хляб, подправки, чиито имена не знам, а още по-малко приложението им и....Алелуя! Кафе!Усмихвам се и неволно поглеждам часовника. В изкривена усмивка стрелките грозновато се зъбят – 7 :20. Колебание и несигурност се прокрадват във все така замъгления ми разсъдък. В крайна сметка здравия разум надделява и сграбчвам бутилка бира от хладилника. Всяко нещо на този свят има своето време, а това на кафето е, уви, безвъзвратно отминало. Гениално! Всичко функционира перфектно, именно заради тази божествена подреденост и метаморфоза между време и пространство.

Една бира, никога не идва сама! Идва на орляци с други бири или пък, ако е свалила всички предрасъдъци на расова основа се движи в компания с вино, уиски, водка. Пийвам в името на един по-добър свят.

Shafghdcb894t760q2@*)&^афм йглнклска фнеорфк к732i1 vkld


Усещам блясък в очите си, а мислите, освободили се от земни окови, са се струпали чинно около ми. Цветовете са повече от тези на теливизор от 60-те. Сетивата ми са обострени и в блажен транс се потапям в жужащ, подобно на лятна планинска ливада, живот. За секунда се сепвам . Колко намясто е сравнението с насекомо? Еднодневка, даже по-скоро еднонощка. Утре ще съм забравил. За какво е всичко, когато така или иначе ще има утре, напълно същото като вчера? Свивам рамене, усмихвам се, разбиращо, искрено и мъничко тъжновато. Вглеждам се напред и вдишвам дълбоко, разпервайки крила. Може пък и да съм колибри.

понеделник, 23 ноември 2009 г.

Островът


Монотонен, ситен дъждец се стича на безбройни и безкрайни реки по прозорците. Отича се в тъмната пазва на самото нищо. Наниз от улици, украсени от бледо мъждукащи, потопени в мъгла фенери и броеница от къщи със сходни размери и форми. Изградени са от стряскащи , изкусурени до фина математическа точност блокчета. Можеш съсвем незабелязано да вземеш тухличка от единия край на града и да я размениш с друга от сграда в центъра. Никой няма и да заподзре за наличието на невинния ти експеримент. Картината се завършва от стриктно и съвестно подържани кокетни дворчета и мозайка от паркове, задължително с поне едно езеро, обитавано неизменно от семейство смирени, цивилизовани и опитомени градски патоци. Допълнението е пъзел от съвършено изрязани парченца вечнозелени поляни. Усмихнати двойки, бутащи колички с неоспокоявани от нищо и сякаш напук на времето, слънчево-руси, лъчезарни дечица, са в хода на задължителна разходка сред цветя и зеленина, контрастиращи с начумереното небе. Всяка крачка е отмерена и ги приближава към уютния дом и следобеден чай. Клинична прецизност.

Катранено-черен дъжд се излива на тежки мастилени капки от мръсно-сиви облаци, залепнали на фасадата на блатисто мътен хоризонт, до където ти око стига. Опушени, сякаш от смътния, но все така стряскащ, враждебно- прсимехулно надвиснал спомен за индустриaлен дим, сгради и улици потънали в дълбока и непромукаема мъгла. Призрачни фигури, качулати и забулени, сноват уверено, вледеняващи дъха на всеки неразумен, дръзнал да припари. Бледи фенери, немощно мъждукат, водещи своята обречена битка с дъжда, мръсотията и мъглата. И всичко това на фона на истерични заплахи, псувни, обърнати маси, и звън на трошащо се стъкло, които прииждат на неравни интервали ту по-отблизо, ту заглушени от голямо разстояние. Улични котки се ровят сред разпръснати купчини боклуци, измежду които търсят любимото си меню – канални мишоци. Около тях, в неизменното си черно оперение, в налуден танц, подбно хиени подскачат и грачат гарвани, празуващи своя безкраен пир.



Добре дошъл в Кралството, страннико! Острова, който безпристрастно ще те осъди спрямо усилията и късметата ти. Жребия на съдбата щедро е заделил за теб две опции. Ежедневно безличие в елегантен костюм, лаптоп и чадър, което си е позволило резиденция от празен лукс и кухо удобство или безидеен нещастник, разлял се в локвата под уличното осветление, където се отразява присмехулното око на черна птица. Спокойно, стандарта на живот е висок, така че и в двата случая ще пазаруваш в Теско.

събота, 10 октомври 2009 г.

Нямай друг Бог освен мене!


Съжалявам, от днес на себе си ще бъда само велможа.

със скърцащи кости, свалям на съня безпаметен мъртвата кожа,

Презирам удобната ниша, отреждаща място в безчувствено замръзнало-сивата житейска ложа.

Свободен полагам глава на дръвника

Напуснах леглото на болника.

сряда, 29 октомври 2008 г.

Лунен прах
посипва телата от страст озарени
жадни да вкусят отново плода на
Първия грях.
Кът небесен на съкровени мечти
и устни нашепват с жар красиви слова,
осветени мъгливо от свещ догоряла почти,
дорде ръцете се вплитат в налудна игра...
...Екстаз...!
Стая притихнала в рай споделен,
с мирис тръпчив,с кристални капчици пот,
леко солен,
а будилник трака сърдито
подкрепян от изгрев
хищен,червен,
мрачен предвестник на сивия ден.
Потъвам в забрава...Щурам се.
Не,изнемощял съм.
Всъщност,лутам се
из вековна,мъглива и мрачна дъбрава,
гора от изсъхнали призрачни клони,
дървета с нашепнати думи,
листа падащи,гнили
наместо корони.
И войни без блясък в очите
със зейнали рани и липсващи брони.
Усмивки-безброй,лицемерни,
помисли смазващо черни
и...влюбени...отдавна щастливи,
днес оглозгани,мъжделиви и сиви
със сърца бавно пеещи песен гробовна,
разкусани не от стрели митологични,
а кървящи,побити на колове и харпуни.
А аз търся себе си
и човеци,и смисъл?!
Не съм нищо,не съм никой,
ъмирам,изгнивам в прахта
на тази божествена суета мнима.
Уж бях факла и пламтях
и щях и Бога,и света да разпаля,
издигнат от нищетата,
знаме на Свободата!
Прокажени пръсти,разложени клони,
протяжната песен на птица граблива
погубващо жива.
С гърди придържам вековни колони
и с всяко дихание глухо
потъвам все по-дълбоко в пустинното
отчаяние безрадостно,сухо.
Очите горят със догарящий блясък
взрени напразно в часовник от пясък.
Чакам сам,осъден сред костеливите сенки
с хриптящия дъх на стаено безумие.
Времето неподвластно,непокорно,неподкупно,
еуфорично щастливо и така необходимо
отмерва с луд,яростен,мъртъв крясък
на живота ми последния плах,немощен тласък
Нощта обгръща дневния светлик,
смъртта потапя в тъмнина живота,
който трае само миг.
Потоп,въртележка,вихрушка,
затворен кръг
и търсиш,и ровиш,и дълбаеш,
а надежда няма,
и тя умря на прага на Нощта подпряна.
А времето не връща необратимия си ход,
ти си така мад,а вече искаш смяна,
уморен си,лицето ти от болка е изпито,
сърцето някъде дълбоко
почти не бие свито-свито...
Вятърът брули листата на клоните есенно-сиви,
гарван грачи и глозга очите на черепи гнили.
А ние стоим всред ужаса и самотата,
слепи,невиждащи,глухи
и сливаме отново дъха и телата.
Слънцата падат устремно
с съсък в бездната черна,
а зрението ни падащи звезди мерна.
Любовта не прощава,
тя над тленността те извисява,
но основите на разложението ти полага!
И все пак обичай,
защото тялото в жарта изтлява,
а духът волен и влюбен и смъртта побеждава!
Осъден,
прокуден,
обесен.
На фона нощен,звезден,тъмен,небесен
на бяло бесило провесен.
Загинал,от себе си победен,
паднал в двубой със сянка словесен.
Светът изглеждал му грозен,
за духът му волен бил тесен.

***

Неусетно прокрадна се есен.
С нея даже и демонът
обсебил го (ме?) бесен
ще пребъде...превърнат във плесен.


Самотен вълк надава вой протяжен,студен
купчища от пепел и свят прокажен,изгорен.
Очи впити в невидима сянка
на гиганта рухнал в пръстта победен.
По дяволите ще настъпи ли някога де
Сенки налудни беснеят в очите,
на безброй слънца черни
отразяват лъчите,
мъглата носи песен
слокобна,зловеща,злословна,
но тъй жива,реална,
подобно Смъртта безприкословна.
Лежа в с дъх на разруха
под светлина лунно-сребриста,луда,
сякаш разложен труп
задрямал блажено в посуда
сред листопад и шума суха.
И нищо,че отдавна прах съм
от отминала епоха вик,
сякаш празен съм,но пак наивен,
като че ли от надежда озарен
и виждам в залеза
мътен,кървав,червен,
изгрева златисто-румен,
от спомен давен осенен
Любов...Светица клета
или вещица проклета?
С усмивка чаровна
в мъждиво-светли усои
с контури неясни,размити покои
с гръдта си млада примамва.
После с ръка костелива
прогнила,проядена,старческа,сива
към изхода мрачен
отчетливо сочи
и с поглед циничен,
докрай безразличен
оставя ме сам
отново в тъмата вторачен
да търся нови мъгливи фенери,
да диря други подобни пустинни химери

вторник, 28 октомври 2008 г.


Прашасали книги със догми житейски
тълкувани мъдро от пророци библейски.
Встрани от панаира на сенки
Соломон с усмивка мъртвешка,бледа,
вторачен гроба си гледа.
До него птица уродлива,безкрила
гнездо в черно мъртвило е свила.
"Тъй тленен съм и пътник на тази земя съм"
-мъдрецът рече
и с безумен блясък в очите смъртни одежди навлече.
"На земята алчна и хищна обещавам
тяло си гнило бръшлян повило,
а на Човека,с корона от тръни,завещавам
Свещената мъдрост,
кочто се къпе във водите кристални
на чистата Лудост!"

***

И днес Земята върти се,
а хор фанатици безумни и клети
повтарят със плам тълкувания вехти,
склонили глави,унили,злочести