Свобода. Свобода. Свобода. Повтарям думата до припадък и изпадам във все по-дълбоко опиянение. Наум, на глас, на хартия. Дори си позволявам да я отпечатам три последователни пъти на тази дяволска машина компюютъра ми, която продължава, сякаш да възпира мисълта ми, вместо да служи като проводник. Предпочитам да пиша на лист и с хималка, но пък защо да не се вслушам в ревностния призив на хилядите знайни и незнайни природозащитници по света и у нас и да спяся едно дърво...? Та, свобода! Колкото и пъти и под каквато и форма да възпроизвеждам тези три магически срички няма да се отегча. Обожавам начина, по който отекват в съзнанието ми и сакралната стойност, с която са смислово натоварени. Пък и казват, че повторението било майка на знанието. Всъщност, много е наивно да се надявам, че някога ще разбера напълно тази свобода. Ако ще и да я повтарям повече пъти от броя на хората, носещи името Мохамед. Или Абдула. Тя е като демокрацията и световната икономическа криза за българина. С едничката разлика, че в нея откриваме позитивизъм и често си мислим, че я притежаваме, а ако ли не, фанатично се стремим към да я докоснем. Нищо, че опитите ни са обречени. Подобно на Вавилонската кула, която при все трескавия си строеж, така и не достигнала небето, така и свободата е химера. Магнетична и прималива, но винаги някъде в необозримата далечина. Фата моргана. Вода за умиращия в пустинята. Идеал за поробения. Красива мечта и глътка въздух за задушения от бетон и дим постиндустриален и космополитен градски човек . Хм, може би пък съм прекалено песимистичен. Утопия е само свободата в чистата й форма. Вероятно поради простата причина, че си нямам и идея каква е чистата й форма. И как да е друго яче, при все че все още съм твърде ненаясно с моята същина, пък камо ли на нещо друго и така комплексно.
Сега втори опит за обяснение. Свободата е като алкохола и наркотиците. Често отчаяно се нуждаем от нея, но пък и невинаги знаем как да я използваме правилно. Вдъхновява те, дарява ти нова надежда, кара те да погледнеш с други очи около себе си, но веднъж прекалиш ли, главозамайващото ти спускане по пързалката към дъното е гарантирано и времето за отрезвяване е недостатъчно. Може би свободата е като Амстердам. Или пък той е като нея? За да се обоснова, трябва да тръгна от малко по-далеч. Всичко в природата е балансирано с математическа прецизност. Всеки неин продукт има поларистична натура. Чиста форма на антагонизм. От бяло, през всички цветове, та до черно. Това в пълна степен важи за човека, като най-висшето й ( с голяма въпросителна) творение. И ние, като създатели на теорията за свободата я обременяваме съвсем естествено с нашия товар – двуострата природа. И дори и вдъхваме физически, материален живот. С течение на много години се ражда Амстердам. Столица, бастион, крепост на свободата и либерализма. Мисля си, че той е миниатюрно олицетворение на света, който обитаваме, на самите нас. Там се влюбих отново, събудих се за живот и се отърсих от сивата, лепкава паяжина на рутинното съществуване и монотонното ежедневие. Влюбих се от пръв поглед. В заваладяващата архитектура с кротко подредените къщи, залепени една за друга, перчещи се с коя от коя по-красив покрив. Шапки, подобни на перуки от Ренесансова Европа. Влюбих се в усмихнатите хора сновящи от изгрев до залез с колелета по непознаващите възишение улици. В Цветния пазар. В хилядите сгушени арт магазинчета и ателиета. В заведенията, чиято атмосфера предразполага към съзерцание и изкуство. В кофи шоповете. В дъха на Северно море. В артистичния пулс и свободолюбив дух на Амстердам.
Но красотата трудно може да бъде оценена, ако в нея не се оглежда нейният антипод. Там, някъде на Запад, под морското ниво, спокойно съжителстват Богове и Демони. Остров на свободата, сътворен по волята човешка. И повярвайте ми, там тази свобода може да бъде чума. Тя моделира човека. Превръщаш се в пластелин в могъщите й ръце. Може да те накара да обичаш и да мразиш. Да твориш и рушиш. Освен приказното си лице, в своя дом Свободата разкрива и другата си същност. Крещяща гротескност, пошлост и разврат. Обетована земя и Содом и Гомора накуп. Там са Червените фенери. Жени, обладани от дявола продават телата си за шепа пари и изкусяват тълпа от изроди или просто забавляват любопитни очи. Щом открехнат вратичките на малките си килии, неочакано те лъхва мирис на свежест. Той, обаче е само на повърхността. Под него, загнил въздух и аромат на пошлост, огорчение и обреченост. Червените фенери са като усмивките на Западния човек. Приветливи и усложливи, прикриващи двуличие и заинтересованост към нищо друго освен собствено материално благоденствие. Празнина. Обикаляш дома на проститутките и те побиват тръпки. Осъзнаваш, че си в море от интерконтинентална измет. Място на чести обири, интензивен трафик на наркотици. Грозни, изкривени, покварени лица, сякаш излезли от библейска притча за падението на човешката душа.
И въпреки всичко все още съм влюбен. Знам и че тази любов е истинска и няма да ме напусне. Там ще откривая себе си. Животинския повик, разтърсван от смущение и ледени тръпки при вида на женска плът, обещаваща щедрост и наслада. Десетките кофи шопове, в които потъвам в дим, навяващ спомени и откриващ свят на уединение и мистицизъм. Ръце каращи ме да залитна и да се спусна по пътя на бонбони, прахчета, игли и халюциногени. Усмихнати и спокойни хора, посрещащи деня с желание да окрият нов начин да изразят себе си. Свят на ароматни цветя и артисцизъм. Място, където усещаш, че сърцето ти бие истински. Красив и потънал в мъгла, подобно на джунглите на Африка или Южна Америка, Амстердам ме спечели завинаги. Библейски град на свободния избор. Сам решавам дали ще застана вдясно или вляво. Един ден ще приема предизвикателството му и ще го посетя за по-дълго. Ще видя какво отражение ще даде Свободата върху мен и ще извървя дългия път към себеопознаването.
Амстердам. Амстердам. Амстердам. Можеш ли да останеш безразличен?
