Прокажени пръсти,разложени клони,
протяжната песен на птица граблива
погубващо жива.
С гърди придържам вековни колони
и с всяко дихание глухо
потъвам все по-дълбоко в пустинното
отчаяние безрадостно,сухо.
Очите горят със догарящий блясък
взрени напразно в часовник от пясък.
Чакам сам,осъден сред костеливите сенки
с хриптящия дъх на стаено безумие.
Времето неподвластно,непокорно,неподкупно,
еуфорично щастливо и така необходимо
отмерва с луд,яростен,мъртъв крясък
на живота ми последния плах,немощен тласък