Лунен прах
посипва телата от страст озарени
жадни да вкусят отново плода на
Първия грях.
Кът небесен на съкровени мечти
и устни нашепват с жар красиви слова,
осветени мъгливо от свещ догоряла почти,
дорде ръцете се вплитат в налудна игра...
...Екстаз...!
Стая притихнала в рай споделен,
с мирис тръпчив,с кристални капчици пот,
леко солен,
а будилник трака сърдито
подкрепян от изгрев
хищен,червен,
мрачен предвестник на сивия ден.

Потъвам в забрава...Щурам се.
Не,изнемощял съм.
Всъщност,лутам се
из вековна,мъглива и мрачна дъбрава,
гора от изсъхнали призрачни клони,
дървета с нашепнати думи,
листа падащи,гнили
наместо корони.
И войни без блясък в очите
със зейнали рани и липсващи брони.
Усмивки-безброй,лицемерни,
помисли смазващо черни
и...влюбени...отдавна щастливи,
днес оглозгани,мъжделиви и сиви
със сърца бавно пеещи песен гробовна,
разкусани не от стрели митологични,
а кървящи,побити на колове и харпуни.
А аз търся себе си
и човеци,и смисъл?!
Не съм нищо,не съм никой,
ъмирам,изгнивам в прахта
на тази божествена суета мнима.
Уж бях факла и пламтях
и щях и Бога,и света да разпаля,
издигнат от нищетата,
знаме на Свободата!

Прокажени пръсти,разложени клони,
протяжната песен на птица граблива
погубващо жива.
С гърди придържам вековни колони
и с всяко дихание глухо
потъвам все по-дълбоко в пустинното
отчаяние безрадостно,сухо.
Очите горят със догарящий блясък
взрени напразно в часовник от пясък.
Чакам сам,осъден сред костеливите сенки
с хриптящия дъх на стаено безумие.
Времето неподвластно,непокорно,неподкупно,
еуфорично щастливо и така необходимо
отмерва с луд,яростен,мъртъв крясък
на живота ми последния плах,немощен тласък

Нощта обгръща дневния светлик,
смъртта потапя в тъмнина живота,
който трае само миг.
Потоп,въртележка,вихрушка,
затворен кръг
и търсиш,и ровиш,и дълбаеш,
а надежда няма,
и тя умря на прага на Нощта подпряна.
А времето не връща необратимия си ход,
ти си така мад,а вече искаш смяна,
уморен си,лицето ти от болка е изпито,
сърцето някъде дълбоко
почти не бие свито-свито...

Вятърът брули листата на клоните есенно-сиви,
гарван грачи и глозга очите на черепи гнили.
А ние стоим всред ужаса и самотата,
слепи,невиждащи,глухи
и сливаме отново дъха и телата.
Слънцата падат устремно
с съсък в бездната черна,
а зрението ни падащи звезди мерна.
Любовта не прощава,
тя над тленността те извисява,
но основите на разложението ти полага!
И все пак обичай,
защото тялото в жарта изтлява,
а духът волен и влюбен и смъртта побеждава!

Осъден,
прокуден,
обесен.
На фона нощен,звезден,тъмен,небесен
на бяло бесило провесен.
Загинал,от себе си победен,
паднал в двубой със сянка словесен.
Светът изглеждал му грозен,
за духът му волен бил тесен.

***

Неусетно прокрадна се есен.
С нея даже и демонът
обсебил го (ме?) бесен
ще пребъде...превърнат във плесен.

Самотен вълк надава вой протяжен,студен
купчища от пепел и свят прокажен,изгорен.
Очи впити в невидима сянка
на гиганта рухнал в пръстта победен.
По дяволите ще настъпи ли някога де

Сенки налудни беснеят в очите,
на безброй слънца черни
отразяват лъчите,
мъглата носи песен
слокобна,зловеща,злословна,
но тъй жива,реална,
подобно Смъртта безприкословна.
Лежа в с дъх на разруха
под светлина лунно-сребриста,луда,
сякаш разложен труп
задрямал блажено в посуда
сред листопад и шума суха.
И нищо,че отдавна прах съм
от отминала епоха вик,
сякаш празен съм,но пак наивен,
като че ли от надежда озарен
и виждам в залеза
мътен,кървав,червен,
изгрева златисто-румен,
от спомен давен осенен

Любов...Светица клета
или вещица проклета?
С усмивка чаровна
в мъждиво-светли усои
с контури неясни,размити покои
с гръдта си млада примамва.
После с ръка костелива
прогнила,проядена,старческа,сива
към изхода мрачен
отчетливо сочи
и с поглед циничен,
докрай безразличен
оставя ме сам
отново в тъмата вторачен
да търся нови мъгливи фенери,
да диря други подобни пустинни химери

Прашасали книги със догми житейски
тълкувани мъдро от пророци библейски.
Встрани от панаира на сенки
Соломон с усмивка мъртвешка,бледа,
вторачен гроба си гледа.
До него птица уродлива,безкрила
гнездо в черно мъртвило е свила.
"Тъй тленен съм и пътник на тази земя съм"
-мъдрецът рече
и с безумен блясък в очите смъртни одежди навлече.
"На земята алчна и хищна обещавам
тяло си гнило бръшлян повило,
а на Човека,с корона от тръни,завещавам
Свещената мъдрост,
кочто се къпе във водите кристални
на чистата Лудост!"

***

И днес Земята върти се,
а хор фанатици безумни и клети
повтарят със плам тълкувания вехти,
склонили глави,унили,злочести