Сенки налудни беснеят в очите,
на безброй слънца черни
отразяват лъчите,
мъглата носи песен
слокобна,зловеща,злословна,
но тъй жива,реална,
подобно Смъртта безприкословна.
Лежа в с дъх на разруха
под светлина лунно-сребриста,луда,
сякаш разложен труп
задрямал блажено в посуда
сред листопад и шума суха.
И нищо,че отдавна прах съм
от отминала епоха вик,
сякаш празен съм,но пак наивен,
като че ли от надежда озарен
и виждам в залеза
мътен,кървав,червен,
изгрева златисто-румен,
от спомен давен осенен